Новини и публикации

2017

Любен Тодев
todev@legaldl.com
(+359 2) 980 46 59

Правен режим на отговорността на доставчика на услуги на информационното общество при нарушения на право върху интелектуална собственост


 

04_Legal Regime of the Liability of Information Society Service Providers_LT

 

Развитието на технологията непрекъснато поставя нови предизвикателства пред защитата на интелектуалната собственост, като в последно време най-голямо значение в тази връзка имат развитието на информационните технологии и разширяването на достъпа до интернет. Произведенията – обекти на авторското право или сродните му права – стават все по-лесно достъпни, като в много случаи този достъп представлява нарушение на тези права.

 

Но въздействието на информационните технологии не се ограничава с улесняването на достъпа до литературни, научни, музикални и т.н. произведения. Паралелен процес е споделянето на огромно количество нови обекти на авторско право, като все повече хора се превръщат в автори или изпълнители – всяка споделена в интернет снимка или клип, всеки изписан ред представляват интелектуална собственост. Използването на тези обекти е възможно само със съгласието на титуляра на правата върху тях. Същевременно при споделянето на такава информация се намесват и редица посредници, които също обработват информация относно обекти на ПИС – доставчици на услуги по хостинг, социални мрежи, средства за търсене (search engines) и други.

 

Обработката на информация относно обекти на ПИС винаги съдържа риска да бъде нанесена вреда на правоносителя – на сървъра, поддържан от доставчика на услуги може да се съдържат книги, аудио- и видеозаписи, които се използват без съгласие на автора им. Средства за търсене може бъдат използвани именно за осигуряване на достъп до такива сървъри. Съответно това поставя въпроса дали доставчикът на такава услуга носи отговорност за извършени чрез нея нарушения на правата върху интелектуална собственост.

 

На пръв поглед отговорът е прост – доставчикът на услуги следва да носи отговорност за такива нарушения, защото е търговец, предоставящ услуги в рамките на своето занятие. Поради обема на тези услуги обаче действителното преглеждане на цялата информация, до която доставчикът осигурява достъп, е изключително трудно. Прилагането на принципа за отговорност за всяко нарушение в случая би означавало по отношение на всяка снимка, на всеки текст предварително да бъде установено кой е действителният им автор и кой има право да ги използва. В резултат издирването и споделяне на информация ще бъде ограничено изключително много. Затова и по отношение на доставчиците на такива услуги е възприето да не носят отговорност за извършени от потребителя на съответната услуга нарушения. Това освобождаване от отговорност не е пълно – доставчикът на услугата е задължен да установява всяко съдържание, за което знае, че нарушава право върху интелектуална собственост. Знанието в случая не се предполага само въз основа предоставянето на услугата – доставчикът на услугата трябва да е прегледал съдържанието, да го е обработил или да е уведомен за него.

 

Доставчиците на такива услуги обаче по правило работят без оглед на държавни граници, което поставя въпроса правото на коя държава следва да се прилага при преценка дали дадено лице може да използва дадено съдържание или не. Правото на интелектуална собственост е уеднаквено до голяма степен с международни конвенции, установяващи стандарти за защитата му. Всяка държава обаче има свобода да прецени кога е възможно свободно използване на правото върху интелектуална собственост (пример за това са различните режими по отношение правото да се правят снимки със сгради – произведения на архитектурата, като само в рамките на ЕС съществуват 5 различни режима в какви рамки такива снимки са позволени). Така възниква въпросът правото на коя държава е приложима във всеки отделен случай, като за момента еднозначен отговор няма. Националните законодателства предвиждат, че при нарушения на авторско право се прилага правото на държавата, в която е извършено нарушението – ясно и приложимо правило, когато се касае за издаване и разпространение на книга например. Но при споделянето на същата книга в интернет въпросът за мястото на извършване на нарушението става многократно по-сложен – дали е мястото, където физически се намира нарушителят? Мястото, където се намира устройството, съдържащо съответната книга? Или мястото, където е регистриран доставчикът на услуги?

 

Отговор на тези въпроси за момента дава само практиката на доставчици на услуги – основно приложение намират правилата на приетия от САЩ Digital Millennium Copyright Act (DMCA) и  Директива 2000/31/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия). И двата режима се придържат към принципа, че доставчикът на услуги носи отговорност само за известните му нарушения, но са налице и редица разлики.

 

В много случаи преценката кой от двата режима ще се приложи зависи изцяло от преценката на доставчика на услуги – в резултат DMCA може да намери приложение по отношение спор относно авторско право на титуляр в ЕС и при нарушение, извършено на територията на ЕС. В този случай целият спор ще може да бъде разгледан от съд в САЩ, който прилага националното си законодателство. Такова разрешение обаче нарушава принципа на правото на ЕС, че потребителят на услуга не може да бъде лишен от правото да отиде на съд в държавата, в която той има местоживеене и в която услугата му се предоставя. В тази насока от началото на 2017 г. Европейската комисия е предприела действия, като тепърва ще стане ясен резултатът от тях.

 

Друга разлика между двата режима е възможността Директивата за електронната търговия да се прилага за всички обекти на интелектуалната собственост, а не само за произведения, защитени от авторското право и сродните му права, докато приложното поле на американския режим обаче е ограничен само до авторското право. Пример в това отношение е дело С-324/09 на Съда на Европейския съюз (L’Oréal SA и други срещу eBay International AG и други). По конкретното дело е поискано произнасяне на Съда по приложението на Директивата за електронна търговия по отношение на нарушение на право върху регистрирана търговска марка. Нарушението в конкретния случай касае случай на паралелен внос – на страница на eBay са предлагани продукти на L’Oréal, които не са пуснати за продажба в ЕС. В случая безспорно е извършено нарушение на изключителните права на титуляра на правото върху марката, основният въпрос е дали може да бъде ангажирана отговорността на eBay за претърпените вреди. Изводите на Съда в случая са, че доставчикът на услуги на информационното общество (в случая – организатор на платформа за електронна продажба на стоки) може да се освободи от отговорност само ако не знае за нарушението на правото върху интелектуална собственост. Знание за нарушението е налице, когато доставчикът на услугата е прегледал, оптимизирал или рекламирал съдържанието на съответната оферта за продажба. Доставчикът ще носи отговорност и когато е можел да научи за нарушението при полагане на дължимата грижа като икономически оператор.  Съответно, за да се защити от претенции за обезщетение доставчикът във всеки случай следва да не обработва по никакъв начин споделената от потребителите на съответната платформа информация и да реагира на всяко уведомление за евентуално нарушение.