Иск за неимуществени вреди претърпени от юридически лица

Възможността юридическите лица успешно да претендират обезщетение за неимуществени вреди по българския Закон за задълженията и договорите (ЗЗД), дълго време (повече от петдесет години) не беше обект на дискусия. Правната доктрина и съдебната практика единодушно приемаха, че неимуществените вреди представляват телесни и психически болки и страдания, които са присъщи единствено за физическите лица. Поради това и иск за неимуществени вреди претърпени от юридически лица, се приемаше за недопустим.
Отговорността за неимуществени вреди е уредена в чл. 52 от ЗЗД. Законовата норма предвижда, че обезщетението в този случай се определя от съда по справедливост. От законодателя е въведен критерият за определяне на обезщетението, който е доразвит от Върховния съд, а след това от Върховния касационен съд, в тълкувателните актове за уеднаквяване на съдебната практика, чрез разясняване на обстоятелствата, които съдът следва да вземе при прилагане на критерия справедливост при решаване на всеки конкретен правен спор (Постановление № 4 от 23.12.1968 г., Пленум на ВС за обобщаване практиката по определяне на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от непозволено увреждане).
Разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД е приложима при реализиране не само на деликтната отговорност, но и на договорната отговорност. В Тълкувателно решение № 4 от 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГТК на ВКС изрично прие, че общественият снабдител – енергийно предприятие, когато в нарушение на предвидените предпоставки в общите условия към договора, е прекъснал електроснабдяването на потребителя, отговаря на договорно основание. Неговата договорна отговорност, в този случай, включва и възможността за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението, а когато е установена недобросъвестност на длъжника – обезщетението е за всички преки и непосредствени неимуществени вреди.
Когато неимуществените вреди са претърпени в резултат от непозволено увреждане, обезщетението включва всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. И тук отговорността за неимуществени вреди следва обхвата на подлежащите на обезщетяване имуществени вреди, като деликтната отговорност се отличава със своята тежест и на обезщетяване подлежат всички установени преки и непосрествени неимуществени вреди, а не само предвидимите, както при договорната отговорност.
ЗЗД не поставя ограничения относно субекта – физическо или юридическо лице, но с оглед характера на неимуществените вреди, съдебната практиката по прилагане на чл. 52 от ЗЗД доскоро изключваше възможността юридическите лица да търпят вреди, изразяващи се в болки и страдания. Съдилищата споделяха разбирането, че в правната сфера на юридическото лице, и особено в тази на юридическо лице – търговец, се включват изключително имуществени права, каквито са включително и правата, свързани с търговската репутация и търговските марки.
За първи път през 2013 г. Върховният касационен съд (ВКС) прие за допустим иск за неимуществени вреди, предявен от юридическо лице (определение по ч. гр. д. № 6155/2013 г., ІІ Г. О. на ВКС). Впоследствие, с цел осъвременяване на съдебната практика и синхронизирането й с практиката на Европейския съд по правата на човека, ВКС се насочи към утвърждаване на възприетото разбиране и изоставяне на поддържаното повече от половин век становище за недопустимост на този иск. Българският съд започна да признава правото на юридическите лица на обезщетение за неимуществени вреди, с аргументи, черпени от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС) и от решенията на Европейския съд по правата на човека. Последният последователно признава на юридическите лица неимуществени права и присъжда обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в случаите на нарушено право например, на свобода за изповядване на религията, право на справедлив съдебен процес в разумен срок, защита от дискриминация и право на свобода на събранията и сдружаването.
В решение № 274 от 18.03.2019 г. по гр. д. № 5120/2017 г., ІV Г. О. на ВКС прие, че уронването на авторитета на религиозно вероизповедание чрез изнасяне на обидни, клеветнически твърдения в средства за масова информация съставлява нарушение на защитимо право, чието засягане няма парична оценка, поради което причинените неимуществени вреди подлежат на обезщетяване.
В решение № 206 от 26.03.2019 г. по гр. д. № 4762/2017 г., ІІІ Г. О. на ВКС отново застъпи становище, че иск за неимуществени вреди, претърпени от юридически лица е допустим. В решението, което е и задължителна за съдилищата практика, касационният съд прие, че юридическите лица търпят морални вреди и могат да претендират, съответно да им бъдат присъждани, обезщетения за същите. Правото е признато на всички юридически лица – търговци, юридически лица с нестопанска цел, религиозни институции и др. Цитираното решение е подписано с особено мнение от съдията-докладчик, който е представил подробни мотиви защо не споделя становището на мнозинството на съдебния състав. Изложени са съображения в подкрепа на дългогодишното разбиране, че юридическите лица нямат физическо здраве и психика, нито търпят болки и страдания. Посочено е, че законът признава на юридическите лица самостоятелна правосубектност, преследвайки различни цели, напр. да осъществяват държавната власт, да участват в гражданския оборот за постигане на икономическа цел, да постигнат определена нестопанска цел в обществена или в частна полза, да провеждат конкретно вероизповедание независимо от българската държава, да сформират и изразяват политическата воля. Чрез изброяване на групите цели, съдията е достигнал до извод, че правосубектността на всяко юридическо лице изключва изначално възможността то да търпи неимуществени вреди. Поради тази причина е заключил, че за юридическите лица е неосъществима компенсаторната функция на присъденото обезщетение при уважен иск за неимуществени вреди, предявен от юридически лица.
В особеното мнение е представен и анализ на нормата на чл. 41 от ЕКЗПЧОС. Обсъдено е евентуалното противоречие на българския ЗЗД с Конвенцията. Съгласно цитираната норма на ЕКЗПЧОС, ако съдът установи нарушение на Конвенцията или на Протоколите към нея и ако вътрешното право на съответната Високодоговаряща страна допуска само частично обезщетение, Съдът, ако е необходимо, постановява предоставянето на справедливо обезщетение на потърпевшата страна. В резултат от анализа, съдията е достигнал до извода, че обезщетението не е обвързано с вътрешно-правните процедури на държавата-страна по Конвенцията и че е възможно вътрешното право на дадена държава да не признава подобна възможност. По този начин е аргументирана липсата на колизия между ЗЗД и Конвенцията, както и липсата на необходимост от промяна на установената съдебна практиката при отсъствието на нова и изрична материално-правна норма, съставляваща основанието на този иск
В обобщение, на въпроса дали по българското право може да бъде предявен иск за неимуществени вреди, претърпени от юридически лица, категоричен положителен отговор не може да бъде даден, поради противоречивите становища на съдиите от ВКС и поради оскъдната съдебна практика. Въпреки че към момента не са постановени противоречиви решения от различни състави на касационния съд, за преодоляването на различните становища може да бъде използван инструментът на тълкувателното решение.