Значение на признанието в гражданското съдопроизводство

Признанието намира уредба в Граждански процесуален кодекс (ГПК) като съдебно признание на факт и като признание на иска. По своята същност съдебното признание на факт е доказателственото средство обяснения на страна в процеса. Признанието е изявление на страната за това, че са се осъществили неизгодни за нея факти или че не са се осъществили изгодни за нея факти. За разлика от твърдението, признанието в гражданското съдопроизводство винаги е неизгодно за признаващия и на тази му особеност се основава неговото доказателствено значение (Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 270 – 271.). Признанието на неизгоден за страната факт се преценява от съда с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 175 от ГПК) и не освобождава насрещната страна от тежестта на доказване, освен ако по този факт е налице пълно съвпадение на твърденията на двете страни и е обявен за безспорен и ненуждаещ се от доказване (чл. 146, ал. 1, т. 4 от ГПК).
Признанието на факт, направено чрез устно изявление пред съда, тъй като е обяснения на страна по делото, не е обвързано от изискването да отразява вярно осъществилите се в действителността факти, имащи значение за спорното право (за разлика от свидетелските показания). Независимо от това признанието в гражданското съдопроизводство се ползва с различна доказателствена стойност в сравнение с тази на обясненията на страната. Признанието на факт винаги се преценява от съда с оглед всички събрани доказателства, а доказателственото значение на обясненията се проявява само при наложена от съда санкция за недобросъвестно процесуално поведение. Когато страната е била задължена от съда да се яви и да даде обяснения, но не се е явила или е отказала да даде отговори без основателна причина, или дадените отговори са неясни и уклончиви, съдът може да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които са допуснати обясненията (чл. 176, ал. 3 от ГПК). Правилото е аналогично на предвиденото в чл. 161 от ГПК, по силата на което съдът може да приеме за доказани фактите, за доказването на които страната е създала пречки.
Доказателствената стойност на признанието на факт произтича от неблагоприятното значение на факта, за който се отнася, но то не обвързва съда и е съвместимо с оспорването на иска от ответника. Признанието на факт винаги следва да е направено недвусмислено и да е обективирано по делото. Недопустимо е да се прави извод за наличие на признание по аргумент за противното от поведението на страната и от бездействието й да се позове на изгодни за нея правни последици. Не всяко неблагоприятно за страната изявление може да бъде възприемано като признание, а само това, което е ясно, еднозначно и е насочено към твърдение на насрещната страна за факт, а не до правните последици от него (Решение по гр. д. № 1683/2011 г. ІІІ Г. О. ВКС).
Твърдението на ответника за осъществяването на неизгоден за него факт, направено с отговора на исковата молба, също представлява признание и ако в хода на производството не са събрани доказателства в обратния смисъл, съдът може да приеме, че този факт се е осъществил (Решение по т. д. № 955/2014 г. ІІ Т. О. ВКС).
Признание на факт може да се съдържа и в исковата молба. Например, при предявен осъдителен иск за собственост, в частта относно осъществяваното от ответника фактическо владение върху имота. При направено от ответника възражение за придобиване на имота по давност съдът ще следва да обсъди признанието на факта на владението с оглед останалите доказателства по делото. При спор за собственост и въведено давностно владение като придобивно основание от една от страните, признанието на другата страна може да обхваща както факта на владението, така и правото на собственост. И в този случай, признанието, че насрещната страна е придобила по давност правото на собственост, също следва да се преценява от съда с оглед всички доказателства по делото, доколкото липсва признание на иска.
Признанието е допустимо и за факти, за които свидетелските показания са недопустими по чл. 164 от ГПК. Например, по иск за разваляне на договор за продажба на недвижим имот поради неплащане на цената, когато въпреки посочването в нотариалния акт, че продажната цена е платена, купувачът потвърждава по делото, че не е платил цената и че не възнамерява да изпълни задължението си по договора. Нотариалният акт, в частта, съдържаща изявлението на купувача, че е платил цената, респ. че същата е получена от продавача, е частен свидетелствуващ документ за знание, материализиращ удостоверителното изявление на своя издател за даден факт, и същият може да бъде верен или неверен. Свидетелските показания за оборването на заявлението на купувача за плащането на цената са допустими единствено в хипотезата на чл. 164, ал. 2 от ГПК (при изрично съгласие на страните). Когато обаче купувачът заявява по делото, че не е платил продажната цена и няма намерение да я плати, тогава е налице признание, което съдът е задължен да цени с оглед всички събрани по делото доказателства (Решение по гр. д. № 3361/2017 г. ІІІ Г. О. ВКС).
Предвид липсата на изрично въведено от законодателя правило за неоттегляемост, съдебното признание на факт е оттегляемо, за разлика от признанието на иска по чл. 237, ал. 4 от ГПК. Упражняването на правото да се оттегли признанието би следвало да е ограничено във времето, тъй като оттеглянето на признанието е по същество ново и различно от вече заявеното фактическо твърдение. Крайният момент, до който може да бъде оттеглено признанието, би следвало да бъде приключването на първото по делото заседание, в което докладът по делото, съдържащ фактическите твърдения на страните и отделяне на спорното от безспорното, става окончателен. След този момент страните могат да твърдят нови факти и обстоятелства единствено при условията на чл. 147 от ГПК. Не е такъв случаят, когато признанието се дължи на допусната грешка или когато изявлението на страната не е отразено точно в протокола на съдебното заседание, и страната направи изрично изявление в този смисъл. В този случай, без да е необходимо да се спази процедурата за поправка на съдебния протокол (Решение по т.д. № 73/2012 г. І Т. О. ВКС), съдът е длъжен за прецени признанието и изявлението за оттеглянето с оглед всички останали доказателства по делото. Във всеки един случай страната следва да е наясно, че съдът приема конкретно нейно изявление по делото за съдебно признание на факт и да й бъде дадена възможност да вземе отношение по определението на съда, в което посочва фактите и обстоятелствата, които се признават.
Законът не поставя времеви рамки за признанието в гражданското съдопроизводство, което поражда въпроса дали признанието в гражданското съдопроизводство може да бъде правено по всяко време и пред всички инстанции до приключване на делото, както този и за приложимостта на преклузивните срокове по ГПК.
При липсата на законово ограничение се налага изводът, че признанието може да бъде направено на всеки етап от производството и пред всички инстанции. Признанието е изявление на страната, въпреки че е доказателствено средство, то не е обвързано от преклузивните срокове в ГПК. Признанието следва да се отнася за правнорелевантен или доказателствен факт, които се намират във връзка със спорното право, за да се ползва с доказателствено значение. При направено признание след срока за отговор на исковата молба, когато се признават подлежащи на доказване факти, съдът е длъжен да допълни доклада с направеното признание, да отдели спорното от безспорното, и да даде указания на страните относно доказателствената тежест. По този начин съдът ще изпълни задължението за доклад по делото със съдържанието по чл. 146 от ГПК.
Признание на факт, направено в хода на устните състезания в първата инстанция, задължава съда да върне делото на етапа на съдебното дирене, да допълни проекта на доклад по делото с признанието или да посочи, че признатият факт не се нуждае от доказване, и да предостави възможност на страните да вземат становища по допълнения доклад и да направят съответни доказателствени искания.
Признание на факт може да бъде направено и пред въззивната инстанция – във въззивната жалба, отговора на въззивна жалба или в съдебно заседание. В този случай, въззивният съд, в качеството си на инстанция по същество на правния спор, следва да изясни твърденията на страните относно признанието, но събирането на доказателствата следва да е съобразено с условията на чл. 266, ал. 2 от ГПК, тъй като самото признание, дори и изявление на страната за факт, е доказателствено средство и не подлежи на доказване от направилата го страна. Липсва основание и за допускане на изключение от правилото на чл. 266 от ГПК и по отношение на другата страна, доколкото, ако признанието в гражданското съдопроизводство касае правнорелевантен факт, то с доклада по делото първата инстанция е определила предмета на спора и е разпределила доказателствената тежест и страната е следвало да изчерпи доказателствените си искания в първото заседание по делото. От друга страна, признанието в гражданското съдопроизводство не размества тежестта на доказване, а се цени с оглед всички доказателства по делото, поради което и направено пред въззивня съд, не би довело до събиране на нови доказателства, освен при условията на чл. 266, ал. 2 от ГПК. При твърдени във въззивната жалба нарушения при изготвяне на доклада по делото от първата инстанция, не толкова поради признанието, а поради допуснатото съществено нарушение на съдопроизводствените правила, въззивният съд ще следва да даде указания на страните за възможността да посочат и поискат събирането на относими доказателства, които не са могли да посочат поради допуснатите от първата инстанция пропуски в доклада по делото (Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, т. 2). При спазване на чл. 266, ал. 2 от ГПК ще следва бъде допуснато от въззивния съд и поисканото събиране на доказателства за новоузнато извънсъдебно признание от другата страна.
Направено с касационната жалба или с отговора признание на факт, не би следвало да бъде обсъждано от касационния съд нито във фазата по допустимост на касационното обжалване, нито на разглеждане на жалбата по същество. Единственият случай, при който касационният съд ще може да отчете направено пред него признание, е в производството по чл. 295, ал. 2 от ГПК, при повторно разглеждане на делото, когато е допуснато събиране на доказателства в касационната инстанция и признанието е направено във връзка с тези доказателства.
Освен съдебното признание на факт, с правно значение в процеса се ползва и извънсъдебното признание, когато е направено от страна по делото. Извънсъдебни признания на трети лица, дори и да имат връзка с предмета на делото, не могат да бъдат ценени като признания и не се ползват с доказателственото значение, предвидено в чл. 175 от ГПК.
Една от най-често срещаните хипотези на извънсъдебно признание е осчетоводяването на фактура и ползване на данъчен кредит по нея. В този случай, последователно съдебната практика приема, че признанието се отнася за задължението, за което е издадена фактурата. При липса на спор между страните, че доставката е извършена преди или при съставянето на фактурата, осчетоводяването е равностойно на признанието в гражданското съдопроизводствоь и на факта на извършената доставка. Ако фактурата е съставена преди фактическото извършване на доставката, включването на фактурата в дневника за продажби и ползването на данъчен кредит, не е равностойно на извънсъдебно признание на факта на доставката (Решение по гр. д. № 60140/2016 г. І Г. О. ВКС).
Извършеното частично плащане също представлява извънсъдебно признание за основанието на вземането (но не и за неговия размер) и като такова следва да бъде преценявано с оглед останалите доказателства по делото – при издадена фактура, факта на осчетоводяването и включването й в дневника за продажби, а при липса на първичен счетоводен документ – доказателствата за договорните или извъндоговорните отношения между страните.
Извънсъдебно признание може да се съдържа и в изявления на страната, направени пред орган на досъдебното производство, касаещи релевантни за гражданския спор факти (Решение по гр. д. № 861/2016 г. ІV Г. О. ВКС). Тези изявления съдът следва да цени с оглед всички доказателства по делото. По същия начин следва да подходи и когато признанието е направено пред друг съд, друг орган, трето лице или пред другата страна. В този случай е допустимо доказването на извънсъдебното признание освен с документа, който го материализира (протокол от съдебно заседание, приемо-предавателен протокол, констативен протокол от административен орган и др.) и със свидетелски показания (Решение по гр. д. № 584/2010 г. ІІІ Г. О. ВКС).
Изявлението за прихващане също може да се разглежда като извънсъдебно признание на факт. Когато извънсъдебното прихващане е ясно, изрично и конкретно, и от изявлението на страната може да се направи еднозначен извод, че тя признава съществуването на насрещното вземане, с което прави прихващане, това изявление може да се приеме от съда като извънсъдебно признание на факт и да се цени с оглед разпоредбата на чл. 175 от ГПК.
Съдебното възражение за прихващане, направено от ответника в условие на евентуалност спрямо уважаването на предявения срещу него иск, не представлява признание на факт, а процесуално средство за защита. Изявлението на ответника, съдържащо се в съдебното възражение за прихващане, не се отнася до факти от правно значение за спорното право, въведено в предмета на делото от ищеца, затова и не може да бъде ценено от съда като признание на факт по смисъла на чл. 175 от ГПК. Съдебното възражение за прихващане цели единствено отхвърляне на първоначалния иск чрез погасяване на вземането на ищеца поради настъпване на ефекта на компенсацията с насрещното вземане на ответника.
Аналогично на оттеглянето на съдебното признание на факт, съдът, пред който делото е висящо, следва да гарантира възможност за страната, направила извънсъдебно признание, да повдигне възражения за нищожност, унижощаемост и неистинност на признанието и да докаже тези си възражения. Когато липсват такива възражения или те не са доказани, съдът ще зачете признанието на страната (Решение по гр. д. № 2292/2018 г. І Г. О. ВКС).
За разлика от признанието на неизгоден за страната факт, което не обвързва съда да приеме, че признатият факт се е осъществил, признанието на иска по чл. 237 от ГПК може, по искане на ищеца, да доведе до прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение при признание на иска.
При признанието на иска изявлението на ответника обхваща всички неизгодни за него правнорелевантни факти по спора, основаното на тях право и отправеното до съда искане. Чрез признанието на иска ответникът прави отказ от защитата си срещу иска, и този отказ е неоттегляем, за разлика от отказа от иска, който може да бъде оттеглен от ищеца до постановяване на акта на съда. Отново за разлика от отказа от иска, признанието на иска не е достатъчно за постановяване на решение при признание на иска, ако ищецът не е направил искане за това. В последния случай, въпреки признанието на иска от ответника, съдът ще продължи разглеждането на делото и ще се произнесе с решение по същество на правния спор, а признанието от ответника ще обсъди във връзка с останалите доказателства по делото. Подобно на отказа, и признанието на иска може да бъде направено от пълномощник само с изрично пълномощно, а от особен представител, след одобрение от съда (чл. 29, ал. 5 вр. чл. 34, ал. 4 от ГПК).
Съдът не може да зачете нито признанието на иска, нито искането на ищеца за прекратяване на съдебното дирене и за постановяване на решение съобразно признанието, когато признатото право противоречи на закона или на добрите нрави или е признато право, с което страната не може да се разпорежда (чл. 237, ал. 3 от ГПК).
В първата хипотеза на забраната за постановяване на иска ще попаднат случаите, при които е предявен иск за изпълнение по нищожен договор или когато съдът е задължен да приложи императивна правна норма (напр. чл. 52, чл. 94, чл. 152, чл. 170 от ЗЗД).
Втората обхваща случаите, когато по силата на законова забрана страната не може да се разпорежда с признатото право. Тук попадат брачните искове (чл. 324 от ГПК), исковете за гражданско състояние (чл. 334 от ГПК), исковете за поставяне под запрещение (чл. 339 от ГПК).
Разпоредбата на чл. 237 от ГПК не винаги би била приложима в производството по сключване на окончателен договор по чл. 19, ал. 3 от Закона за задълженията и договорите. Съдът е длъжен служебно да провери дали са налице предпоставките за прехвърляне на собствеността по нотариален ред, включително дали отчуждителят е собственик на имота (чл. 363 ГПК) и ако отчуждителят не е собственик на имота, въпреки направеното от ответника признание на иска, искът ще бъде отхвърлен.
По исковете за собственост не се постановява решение при признание на иска, въпреки че не са посочени в чл. 237, ал. 3 от ГПК. По тях (положителен установителен и осъдителен по чл. 108 от Закона за собствеността) ищецът следва първо да установи правото си на собственост, чрез доказване на елементите на фактическия състав на поддържаното от него придобивно основание. Съдът винаги се произнася с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца. Когато ищецът не докаже правото си на собственост, искът ще бъде отхвърлен, дори и ответникът да заяви, че имотът принадлежи на ищеца (Решение по гр. д. № 5289/2013 г. І Г. О. ВКС).
Признанието на иска може да бъде направено в производството пред първата и пред въззивната инстанция. Пред касационния съд, признанието на иска може да бъде направено във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество.
Винаги, когато признанието на иска е допустимо, т.е. не е налице някое от предвидените в закона изключения, и ищецът е поискал това, съдът може да постанови решение при признание на иска. Решението може да бъде обжалвано по общия ред с възражения за нищожност или недопустимост, но не и за неправилност, тъй като мотивите на решението са съобразно признанието и отразяват изложените от ищеца обстоятелства в исковата молба и твърденията на ответника в отговора, както и всички твърдения и възражения на страните до момента, в който е направено признанието в гражданското съдопроизводство и е прекъснато събирането на доказателства. Съдът е лишен от възможността да събере всички относими към правния спор доказателства и да формира фактическите си и правни изводи след анализ на доказателствата по отделно и в съвкупност, както след обсъждане на всички твърдения и възражения на страните. Затова и решението при признание на иска не може да бъде обжалвано като неправилно, а само като нищожно и като недопустимо.
След влизането си в сила, решението се ползва със сила на пресъдено нещо, също като решението, постановено по общия исков ред. Разлика се проявява в субективните й предели по отношение на подпомагащите страни, за които в общия случай силата на пресъдено нещо на решението проявява своето действие спрямо насрещната по спора страна. Силата на пресъдено нещо на решението при признание на иска обвързва само главните страни и техните правоприемници, но не и подпомагащите страни, които не са имали възможност да повлияят върху съдържанието на решението (Българско гражданско процесуално право. С.: Сиела, 2012, 457).
Анализът на правната уредба и на създадената задължителна съдебна по прилагане на института на признанието в гражданското съдопроизводство, в двете му проявни форми – като признание на факт и като признание на иска от ответника, обосновава извода, че при направени от страната неизгодни за нея твърдения от значение за решаването на правния спор, процесуалният закон създава достатъчно гаранции, установени чрез правомощията на съда, за да бъдат спазени принципите на законност, равенство на страните и установяване на истината.