Смарт договор

Понятието смарт договор вече се използва широко във връзка с криптовалути и операции в рамките на блокчейн мрежи. Смарт договорите се предвиждат и като инструмент за уреждане на отношенията във връзка със съхранение на електрическа енергия в батерии в Националния план за възстановяване и устойчивост на България, одобрен от Европейската комисия. Появата на понятието в официални документи и обвързването му с предоставяне на средства по плана за възстановяване и устойчивост предполага да бъде изяснена природата на явлението смарт договор, както и неговите особености.

В момента основното приложение на смарт договорите е свързано с блокчейн протокола Ethereum, като позволява прехвърлянето на криптовалута при настъпването на предварително определени от страните обстоятелства, включително прехвърлянето на права върху незаменими токени (NFT). Първият въпрос, който ще трябва да бъде изяснен е дали приложението им е ограничено само до този тип отношения, и ако не – къде другаде биха могли да се използват. Освен това ще бъде изяснено какви са основните особености на един смарт договор и съответно как следва да бъде подходено при тяхното сключване. В тази връзка ще бъдат отделено две основни съображения – че смарт договорите се сключват във формата на софтуерен код, което може да доведе до разминавания между желанията на страните по такъв договор и реалното му съдържание; и че може да възникнат проблеми, когато изпълнението на смарт договора е обвързано с условия в материалната действителност, например доставка на стоки.

По темата за природата на смарт договорите се изразяват различни виждания. По-широко разпространеното виждане е, че смарт договорът е програма (софтуерен код), който извършва определени операции при наличието на конкретни, предварително определени предпоставки. Обичайно смарт договорите се свързват изключително с блокчейн протоколи, но има и виждания, че включват всяка форма на автоматизиране на определени отношения, например вендинг машини, хазартни автомати, билетни автомати и т.н. Първото виждане стеснява понятието за смарт договор ненужно, като го обвързва с конкретна технология. Вторият вариант е по-подходящ, тъй като е технологично неутрален и може да се прилага и при въвеждането на нови технологични решения. Може да се отправи критика, че такова понятие е прекалено широко – но значителна част от проблемите при смарт договор, сключен на блокчейн платформа, са много сходни с тези при вендинг машините например. След като явленията имат сходни характеристики, съответно поставят сходни проблеми в теорията и практиката, то няма причина да бъдат разглеждани отделно.

От посоченото понятие може да се направи извод, че един смарт договор не винаги е договор в юридическия смисъл на думата. За правото имат значение само споразуменията между субекти на правото, които са насочени към създаване, изменяне или прекратяване на едно правни отношения, докато смарт договорите могат да касаят операции, които нямат правен характер – например записване на информация при определени условия. Затова смарт договорът не е задължително да има повече от една страна. От друга страна, смарт договорът може е насочен към най-различни правни последици – прехвърляне на вещи чрез покупко-продажба, лицензия или прехвърляне на права върху интелектуална собственост (например при NFT), договор за застраховка, акредитив, дружествен договор (в случаите на децентрализирани автономни организации) и т.н. Т.е. един смарт договор може да има най-различно съдържание, което не винаги ще има правни последици. В този смисъл понятието е близко до понятието за документ – който може да съдържа юридически обвързващ договор, стихотворение, списък за покупки. Смарт договорите не могат да се приемат за сходни с абстрактните сделки, доколкото последните имат конкретно съдържание – прехвърляне на права например, но просто могат да обслужват различни правни цели.

Може да се постави въпрос доколко смарт договорът въобще има връзка с правото. Съображенията зад този въпрос са две: правото не урежда изрично смарт договорите и няма средства за принуда във виртуалната среда. Тези две съображения обаче не са логически издържани. По отношение на смарт договорите вече има редица правни норми, които се прилагат, като най-лесният пример е забраната за неоснователно обогатяване. Тази забрана е основен принцип в гражданския оборот и се прилага към всички стопански операции. Всяко разместване на имущество, за което няма правно основание, може да бъде поискано обратно – и съдът ще трябва да постанови връщането му. Доколкото голяма част от операциите, които в момента се извършват чрез смарт договори, включват именно прехвърляне на имуществени права, то този принцип намира приложение и по отношение на тях. Има и редица други правила, които се прилагат по отношение на смарт договорите, ако тяхното съдържание включва регулирани от правото операции – придобиване на имущество, застраховане, сдружаване и т.н. Втората група проблеми, средствата за принуда, са значително по-сложни, доколкото предполагат идентификация на страните по смарт договора като минимална предпоставка в бъдеще да се търси връщане на даденото без основание или друга форма на отговорност. Такава идентификация е необходима обаче при всеки договор – няма как да се търси връщане на авансово заплатена цена за услуга например, ако не е установено кое лице се е задължило да изпълни услугата и е получило аванса. Ако лицето е известно, дори да няма средства за принудително изпълнение на задълженията по смарт договора, то винаги може да се търси заплащане на обезщетение вместо дължимата престация. Затова дори законът да не урежда последиците на смарт договорите изрично, то общите правила и принципи на правото се прилагат съответно.

От друга страна се изказват вижданията, че смарт договорите имат правен характер, но могат да се прилагат директно, без посредничеството на съд и съдебен изпълнител, и затова могат да действат извън контекста на конкретна национална правна система. Практическият проблем в този случай е, че едно споразумение никога не съдържа уредба на всички възможни правни последици, които могат да произтекат от него. Правото предвижда правила за тълкуване на договорите, попълване на празнотите в тях именно, защото страните не могат предварително да предвидят всички изменения в отношенията помежду си, които ще настъпят след сключване на договора помежду им. Допълнително, страните в някои случаи не желаят настъпването на конкретни последици на сключения договор – но тези последици възникват по силата на правото с оглед съображения за справедливост, възмездност и равновесие в отношенията. Затова смарт договорът няма как да съществува извън рамките на конкретна правна система, нито да се изключи възможността за съдебна намеса, когато една от страните по него потърси такава.

От изложеното може да се направи извод, че технологиите променят начините и темпото на комуникация между хората, но не променят същината на отношенията, включително тези регулирани от правото. Разместването на имущество под една или друга форма остава подчинено на изискването да е на правно основание – включително това основание да е дарение. Технологиите по принцип и смарт договорът конкретно не изключват изискването две страни да влизат в предвидими за тях отношения, в резултат на които да възникват ясни права и задължения.

Какви тогава са разликите между един смарт договор и един договор за продажба например? Основната характерна черта на смарт договора е извършването на определени автоматични операции при настъпването на определени условия. Този автоматизъм изключва възможността някоя от страните да изпълни свое задължение, но влече след себе си и редица проблеми.

На първо място, автоматизмът е резултат от битието на смарт договора като софтуерен код – той е програма, която ще бъде изпълнена при осъществяване на зададените условия. Тази програма обаче е изразена не в естествен език – което не е проблем, когато и двете страни могат да изразят своята воля под формата на софтуерен код. Когато обаче те са постигнали първо устно или писмено споразумение помежду си, то трябва да бъде превърнато в код – като това може да стане от едната страна или от трето лице. Ако кодът не съответства на първоначалните уговорки обаче, може да се наложи извършените операции да бъдат върнати до предходно състояние. Но може да се постави и въпросът за отговорността на страната или третото лице, което е допуснало такова несъответствие. Дори такова несъответствие да бъде оставено на страна, следва да бъде отчетена разликата между начина, по който страните по един договор възприемат неговите клаузи и начина, по който ще бъдат приложени от съответното техническо средство елементите на смарт договора. Естественият език съдържа много правила за попълване на празноти в съдържанието на едно изявление, които се допълват от правилата за тълкуване в правото. Това позволява волята на страните да бъде предположена дори и за въпроси, които те не са уговорили изрично, например чрез правила като „на който е позволено по-голямото е позволено и по-малкото“. В рамките на един смарт договор такива правила ще се прилагат само ако са изрично предвидени, във всички останали случаи клаузите ще бъдат тълкувани буквално, като няма да има средства за преодоляване на неясноти. Както бе посочено, такива непълноти ще могат да бъдат коригирани с последващо поведение на страните, включително по съдебен ред, но това би означавало трудности и загуба на време – затова особено внимание следва да бъде отделяно на трансформирането на уговорките между две лица в смарт договор.

Другият много важен въпрос свързан с автоматичното изпълнение е при какви условия то следва да се осъществи. Ако условията са свързани само с виртуалната среда – например промяна в кода на техническото устройство, което следи за изпълнението на съответната операция – то всичко е сравнително ясно. Пример за такава промяна е прехвърлянето на криптовалута – смарт договорът ще може да извърши проверка дали валутата е постъпила и е записана в съответната блокчейн платформа, за да извърши съответната предвидена операция. Проблем възниква от обстоятелството, че такива промени често са обвързани с изменения в материалната действителност – доставка на стоки или услуги, настъпване на природни събития и т.н. Обичайно в такива случаи страните уговарят т.нар. „оркаул“ – източник на информация, например уеб сайт, от който смарт договорът ще получи информация дали съответното обстоятелство действително се е реализирало. Веднага може да възникне въпрос какво се случва, ако оракулът сбърка по една или друга причина. Тук именно може да бъде направена връзка с функционирането на вендинг машините например – това, че датчиците на машината регистрират съответните въздействия в монетния автомат, не означава, че действително е платено; нито активирането на механизма след плащане означава, че закупената стока действително е предоставена на купувача. Тези въпроси може да бъдат уредени в смарт договора, но това предполага в много случаи страните да предвидят голям брой потенциални усложнения на отношенията си. Именно затова е необходимо по законодателен път да бъдат създадени специални правила, които да отчитат особеностите на смарт договорите и да гарантират интересите на страните по тях, когато е налице възникване, изменение или прекратяване на правни отношения помежду им.